"Заедно в добро и лошо"...и още нещо

"Заедно в добро и лошо"...хубаво е когато имаш с кой да го споделиш... Ами, ако завършва с "докато смъртта ни раздели"? Толкова ли е трудно да го кажеш или е толкова лесно, че милиони хора го казват... Но това, че го казваш, означава ли, че се вричаш? Сигурно не. А тогава защо го правиш? Защото е по-лесно да се справиш, когато има някой до теб, който ти помага; но дали той винаги ще е до теб? Или ще се отдръпне, може би защото не се е врекъл, а просто е казал онези думи, които едва ли не те заключват за този човек, на когото ги казваш. И това "докато смъртта ни раздели", равносилно ли е на "Обичам те"? Все пак, когато обичаш някой, го обичаш завинаги, независимо дали сте заедно или не.
Колко време трябва, за да разбереш. че ще обичаш някого до края на живота си... Хората казват, че отнема минута, за да се запознаеш с някой; час, за да го опознаеш и ден за да го заобичаш... Толкова бързо ли се случва всичко? Явно да! Но това не значи, че ти бързаш, нали?
Осъзнавам, че не трябва да търсиш подходящият момент да кажеш на някого, че го обичаш. Идеалният момент е тук и сега, веднага, защото никога не знаеш какво ще се случи утре и дали ще можеш някога да го кажеш.
А няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че си обичан!
Обичам те!Тук и сега!

Не знам... как

Как може да е толкова шокиращо да разбереш, че си влюбен... че обичаш някого...
Да осъзнаеш, че това, което ти липсва е той....
До теб сутрин, когато се събудиш от топлината му и мириса на тялото му, с което грижовно те е обгърнал...
да знаеш, че е легнал до теб вечерта, за да го почустваш още по-близък...
дори да знаете, че след като настъпи сутринта ти пак ще затвориш входната врата след него...
И все пак да знаете, че това не е последната такава нощ...
Ще има и още... Искате да има още....
И толкова се нуждаеш от тези нощи....

Усещам, че ми става горещо... Когато си помислих за него... Сякаш някой ме заля с вряла вода... И тази вода няма да изстине, паднала на земята... Тя ще попие в мен...
Усещам, че това не ми е като за първи път... Просто не съм обръщала внимание...

И знаете ли защо е толкова шокиращо...?
Може би, защото толкова съм изстрадала, за да постигна това, което сме сега с него... Че ме е страх да го споделя с него...
Странно е... Той участва в това и пак не мога да го споделя с него... Не искам да го изгубя...

Заключвам чувството в себе си... Няма да позволя да го изгубя... Прекалено много се борих за него, че да го пусна ей така... Промених се за това... промених се за него...

Много ми се иска той да го знае, но искам да имам него и любовта ми към него... А не да го загубя и да ми остане само тя...
Трябва да я споделя....
Искам да го направя....
Как да надвия страха си???

нямам сили да му го призная... ПОМОЩ!

Как да ти го кажа?

Как да ти кажа, че те обичам,

да ме гушнеш и да чуеш как дишам?

Не те задължавам да ми отвръщаш,

моля те, само да не се обръщаш!

Искам да те гледам в очите.

Искам да не виждам лъжите.

Ти не знаеш колко трудно е сега,

и аз мълча.

Студено е сега без теб така,

и аз тъжа.

Не, не искам да ме боли!

Не, не искам, но обичам те кажи.

След теб ще го повтарям без да ми тежи,

След теб ще го крещя,

И без повече лъжи!

???

И ето пак онова гадно чувство... на самота. Усещаш света все едно е празен... Няма никой!И този, който чувстваш толкова близък, всъщност е толкова далеч.... Толкова далеч, че вече почти не усещаш последния си допир с него... А той... толкова силен и страстен...
Чудя се... той дава ли си сметка какво чувствам аз и как ми е, когато просто си тръгва... И не знам дали ще се върне отново...
И колко пъти тръгва си и колко ли се връща и всичко в болка той превръща...
Какъв е смисълът??? Когато любовта не се показва... Как мога да съм сигурна, че ще се върнеш отново... ???

P.S. I love You! :)

Сигурно сте се замисляли, че този който най-много те обича, най-много те наранява... че този който те кара да се смееш, те кара най-силно и да плачеш... И в това ли се състои любовта - болка и сълзи... Да точно това е тя... Тя те кара да обичаш до болка.... и да смееш до сълзи! И който ми каже, че тя е красива и добра... Не, тя е безкористна... Любовта е това, което най-много мразиш и това, което най-много обичаш в едно!
Обичам, когато ме кара да се смея силно. Мразя, когато ме кара да плача. Обичам, когато е с мен. Мразя, когато ме оставя сама. Обичам да го слушам. Мразя празните му приказки. Обичам, когато ме слуша. Но толкова мразя, когато критикува думите ми. Мразя, когато хърка. А всъщност ми е толкова приятно, когато чувам, че спи до мен....
И все пак... обичам дори това, което мразя в него...!

Аз съм с теб! А ти с мен ли си???

С човек, с който от толкова време желая да съм... Сега сме заедно... И всяка секунда прекарана с него ме кара да се чувствам на седмото небе. Това не е някаква банална връзка, това е нашата връзка. Толкова изстрадана и чакана... След изгреви и залези... и след толкова много болка... Няма нищо по-хубаво от нощите ни прекарани заедно... Не съм се чувствала никога толкова щастлива, както когато съм с него... Щом дори някой, който ме познава от 3 месеца усеща разликата... значи наистина се вижда щастието, което ми дава той... Очите, тялото, сърцето ми... мислите ми... всичко сочи към него!
И съм го искала, и съм го мразела, и съм го желала... плакала съм за него... смяла съм се с него...
Но за съжаление зад всичко седи страха от обвързване... Как може да те е страх, като вече си го почувствал?... Това просто значи, че може да разчиташ на някого... Животът ти не се променя... Просто имаш някой до себе си...!
Толкова се старая, за да го предразположа да ми се довери... Внимавам какво казвам, какво правя... Следя всяка негова реакция... усмивката му... погледа му... смеха му... тона му... всичко... Само и само, за да бъда с него за по-дълго време... Защото това не е изгубено време... това е нашето време... И всичко около нас изчезва, когато съм с него...
Страх ме е! Страх ме е да не го загубя, а дали всъщност го имам?? Искам да знам какво мисли... за нас... за мен! Не искам всеки ден да настръхвам от мисълта, че след малко той няма да ме иска вече, че просто ще си тръгне... без да каже нищо!

Любовта! По-силна от всичко???...

Когато си влюбен и си сигурен, че искам само и единствено този човек, ти си мислиш, че нищо и никой друг няма да отвлече вниманието ти от него.... че всичко, което искаш е в човека, на който принадлежи сърцето ти в този момент... толкова си погълнат от него, че дори мъжът на мечтите ти да се появи ти пак ще си с него....
Но идва един момент, в който ще срещнеш някой, който те иска и желае... и твоето тяло го желае... Появява се страничен път, по който можеш да се отклониш. И минеш ли по него ти пак стигаш до правия път, с човека на сърцето ти и продължаваш, сигурен, че това е било просто физическо удоволствие, от което е нямало никакъв смисъл.... защото винаги, когато искаш да си спомниш ти се обръщаш назад и какво виждаш? ... правия път, по който си вървял толкова време.... но само него... страничната уличка я няма в далечината... Просто не се вижда, а дали някой още я усеща...?
И защо сърцето не може да се противопостави на тялото... Нали любовта е по-силна от всичко и всички?...

Колко е нужно за да се пречупиш?

От пропастта, че няма изход да видиш. И дали някой ще те потърси - не знаеш... И можеш само да се надяваш, че някой ден ще намериш някой друг със същата съдба, докато се луташ в нищото.

Колко ли време трябва да мине, за да разбереш, че всичко зависи само и единствено от теб... Трябва да помниш, че слънцето винаги ще бъде там... Просто трябва да се научиш да го виждаш, когато няма път назад... когато имаш нужда от капка любов, от капка добро... И с колкото и буреносни облаци да бъдеш заобиколен, слънцето си остава пак така изгарящо, както ти го виждаш и чувстваш топлината му... Усети светлината! Повярвай в нея!

Просто цитат от любимата ми книга...

"В асансьора се гледахме, без да сваляме очи един от друг. Устните ми искаха неговите устни и всяка част от тялото ми искаше неговото тяло. Ние се гледахме и всеки потъваше в очите на другия. Беше ми толкова близък, че чак ми се виеше свят.
Приличахме на нещастни и измъчени от жажда хора, на които са дали вряла вода. и те я духаха. Но не я пиеха, изгаряйки се. Държаха я в ръцете си и от това жаждата им ставаше още по-мъчителна. Но те бавно духаха врялата вода, предчувствайки насладата и наслаждавайки с ена тази наслада. Каквато и да се окажеше водата на вкус, щеше да е вкусът на удоволствието."

"Щастливият ден е утре" е болезнено скандален роман за това, че утрешния ден ще дойде, а заедно с него и щастието.При тези които го искат.И които са готови за него... Защото понякога човек иска нещо толкова силно, а получи ли го не се чувства сигурен, че е щастлив с него и не знае какво да прави с него...