Нещо ново... нещо хубаво... може би

Лято е... искам нещо ново... нов човек до мен... нова тръпка... нови изживявания. Но ето пак в търсенето си, след оцеляването на няколко камъка, пак достигам до старото и познатото... което не съм сигурна дали искам пак. 

Всеки път, когато се върна назад се чувствам толкова слаба и уязвима... и жалка дори... И не знам какво правя там и защо по дяволите стигам все то това ТАМ. По дяволите, дали някой ден ще разбера какво глупавото ми сърце търсеше там....?! 

Въпросът е в това, че не ми зле там... дори ми е хубаво, но само една част от мен иска това... а другата иска новото и различното... не това, което ми е до болка познато.... Защото, когато един човек те познава отдавна и сте били толкова дълго време заедно... и идва момент, в който той спира да прави нещата, които е правил в началото...

... А аз искам точно това - началото на всичко - тръпката... Притеснението как изглеждаш, как ухаеш... как си облечен... И моментът, в който разбираш, че всичко е наред. 

Липсва ми това някой да ми каже колко съм хубава днес... или колко хубаво ухая.... или да ме гали по косата сутринта докато чака да се събудя... Толкова копнея за такива малки, но толкова значителни неща... Искам изненада, искам някой да ме гледа в очите с желание да ме опознае....

Мразя това усещане... мразя липсата... Все едно си си изгубил главата и не усещаш нищо на раменете си... и я търсиш... но каквото откриеш виждаш , че не е за теб... Гадост! Кхххх... може ли един човек да е отчаян колкото мен? и като мен.... жалък, слаб.... и нямащ надежда... Надявам се, че не! ... Защото хич не е приятно!

Ти и той

Ти - мил, грижовен, любящ, ревнив...понякога повече отколкото трябва, но подтикнат от страх да не ме загубиш. Ти - човек с толкова голямо сърце, изпълнено с много любов.
Той - винаги присъстващ в мислите ми и винаги отсъстващ в живота ми. Той - просто ТОЙ!
А аз... - момиче, което е родено да обича, да бъде наранявано и да наранява. Аз - наивна, силно любяща, обичана от толкова много мъже, който искат само тялото и обичта ми... Но само двама от тях достигнаха толкова надълбоко в сърцето ми, че като си помисля за тях и полудявам, стомаха ми трепва и очите ми се пълнят със сълзи...
И сега... трябва да избирам между тях... Между Ти и Той. Имена няма да казвам, защото всеизвестно е тяхното съществуване в живота ми... И колкото и добро да е впечатлението за единия, толкова е лошо впечатлението за другия на хората около мен... Но те не знаят едно... Не знаят колко силно ги обичам и колко е трудно да решиш!
Мамка му! Той толкова ме нарани... нараняваше ме всеки ден в продължение на две години... и какво... аз бях наивна и както винаги вярвах, че всичко ще се оправи и Той ще ме за обикне... Но какво стана... след толкова много усилия Той ме заряза... Беше отдавна, но за мене е все едно беше вчера. Днес е друго... той ме иска отново при него, казва, че ме обича... че ме обича толкова силно, че докато ми го казва гласът му трепери... И аз пак наивницата... вярвам... вярвам, че не ме лъже. Независимо колко пъти ме е наранявал, той никога не ме е лъгал. С него ми е хубаво, усмивката на лицето ми, когато съм с него никога не изчезва... дори, когато ми каза, че това е краят, ако беше пред мен щях да го убия, но с усмивка... :) Когато съм до него чувствам топлина, чувствам се някак жива... щастлива може би... Хах, но всичко е само до там! Колкото и да го обичам и да ми е трудно да не мисля за него, а камо ли да се сбогувам и да не го видя повече... повече никога да не се усмихна щом чуя мелодията на, която ми звъни... Трябва да го направя! Да кажа онези две думички от, който толкова много ме е страх... Страх ме е дори да знам, че няма да мога да му се обадя или да му пиша един тъп смс, че ми липсва.... Страх ме от липсата му... Той сякаш е перманентно в съзнанието ми... Но трябва да го изтрия! Трябва! Боли, но трябва!!!...
Защо ли? Не защото ме е страх да не ме нарани отново, а защото с него нямам бъдеще... а аз търся точно това... БЪДЕЩЕ... Малко рано, но живота ме накара да порасна толкова бързо, че дори не усетих кога бях дете...
... И така... Тук се появяваш Ти... Точно ТИ!!!... И теб обичам така силно и теб не мога да позволя да загубя. И няма да те загубя! Няма да те нараня, ще нараня Него... Той може би го заслужава, може би не... но това е моето решение... Колкото и да ме боли за Него, Избирам теб! Защото съм сигурна в теб! Защото виждам в теб бъдещето ми... Харесва ми да заспивам до теб, харесва ми да се будя до теб, харесва ми да те целувам, харесва ми да ме целуваш, харесва ме да се смея с теб, харесва ми дори да готвим заедно... колкото и да спорим тогава :)
Всичко се случи толкова бързо с Теб... Не се бях осъзнала още от раздялата ми с Него, но всичко беше толкова хубаво и аз се впуснах в това, като че ли нищо не се беше случило с мен... Ти беше моето спасение. Но Той още беше в ума ми... и сега още е... Но избивам Теб - Моето Спасение!
...Но ми трябва време, за да се престраша да изрека онази дума... "Сбогом"... Време, трябва ми време... Но времето няма да потуши болката ми, нали? Майната му!!!
Мамка му, с теб съм и толкова!!!

"Заедно в добро и лошо"...и още нещо

"Заедно в добро и лошо"...хубаво е когато имаш с кой да го споделиш... Ами, ако завършва с "докато смъртта ни раздели"? Толкова ли е трудно да го кажеш или е толкова лесно, че милиони хора го казват... Но това, че го казваш, означава ли, че се вричаш? Сигурно не. А тогава защо го правиш? Защото е по-лесно да се справиш, когато има някой до теб, който ти помага; но дали той винаги ще е до теб? Или ще се отдръпне, може би защото не се е врекъл, а просто е казал онези думи, които едва ли не те заключват за този човек, на когото ги казваш. И това "докато смъртта ни раздели", равносилно ли е на "Обичам те"? Все пак, когато обичаш някой, го обичаш завинаги, независимо дали сте заедно или не.
Колко време трябва, за да разбереш. че ще обичаш някого до края на живота си... Хората казват, че отнема минута, за да се запознаеш с някой; час, за да го опознаеш и ден за да го заобичаш... Толкова бързо ли се случва всичко? Явно да! Но това не значи, че ти бързаш, нали?
Осъзнавам, че не трябва да търсиш подходящият момент да кажеш на някого, че го обичаш. Идеалният момент е тук и сега, веднага, защото никога не знаеш какво ще се случи утре и дали ще можеш някога да го кажеш.
А няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че си обичан!
Обичам те!Тук и сега!

Не знам... как

Как може да е толкова шокиращо да разбереш, че си влюбен... че обичаш някого...
Да осъзнаеш, че това, което ти липсва е той....
До теб сутрин, когато се събудиш от топлината му и мириса на тялото му, с което грижовно те е обгърнал...
да знаеш, че е легнал до теб вечерта, за да го почустваш още по-близък...
дори да знаете, че след като настъпи сутринта ти пак ще затвориш входната врата след него...
И все пак да знаете, че това не е последната такава нощ...
Ще има и още... Искате да има още....
И толкова се нуждаеш от тези нощи....

Усещам, че ми става горещо... Когато си помислих за него... Сякаш някой ме заля с вряла вода... И тази вода няма да изстине, паднала на земята... Тя ще попие в мен...
Усещам, че това не ми е като за първи път... Просто не съм обръщала внимание...

И знаете ли защо е толкова шокиращо...?
Може би, защото толкова съм изстрадала, за да постигна това, което сме сега с него... Че ме е страх да го споделя с него...
Странно е... Той участва в това и пак не мога да го споделя с него... Не искам да го изгубя...

Заключвам чувството в себе си... Няма да позволя да го изгубя... Прекалено много се борих за него, че да го пусна ей така... Промених се за това... промених се за него...

Много ми се иска той да го знае, но искам да имам него и любовта ми към него... А не да го загубя и да ми остане само тя...
Трябва да я споделя....
Искам да го направя....
Как да надвия страха си???

нямам сили да му го призная... ПОМОЩ!

Как да ти го кажа?

Как да ти кажа, че те обичам,

да ме гушнеш и да чуеш как дишам?

Не те задължавам да ми отвръщаш,

моля те, само да не се обръщаш!

Искам да те гледам в очите.

Искам да не виждам лъжите.

Ти не знаеш колко трудно е сега,

и аз мълча.

Студено е сега без теб така,

и аз тъжа.

Не, не искам да ме боли!

Не, не искам, но обичам те кажи.

След теб ще го повтарям без да ми тежи,

След теб ще го крещя,

И без повече лъжи!

???

И ето пак онова гадно чувство... на самота. Усещаш света все едно е празен... Няма никой!И този, който чувстваш толкова близък, всъщност е толкова далеч.... Толкова далеч, че вече почти не усещаш последния си допир с него... А той... толкова силен и страстен...
Чудя се... той дава ли си сметка какво чувствам аз и как ми е, когато просто си тръгва... И не знам дали ще се върне отново...
И колко пъти тръгва си и колко ли се връща и всичко в болка той превръща...
Какъв е смисълът??? Когато любовта не се показва... Как мога да съм сигурна, че ще се върнеш отново... ???

P.S. I love You! :)

Сигурно сте се замисляли, че този който най-много те обича, най-много те наранява... че този който те кара да се смееш, те кара най-силно и да плачеш... И в това ли се състои любовта - болка и сълзи... Да точно това е тя... Тя те кара да обичаш до болка.... и да смееш до сълзи! И който ми каже, че тя е красива и добра... Не, тя е безкористна... Любовта е това, което най-много мразиш и това, което най-много обичаш в едно!
Обичам, когато ме кара да се смея силно. Мразя, когато ме кара да плача. Обичам, когато е с мен. Мразя, когато ме оставя сама. Обичам да го слушам. Мразя празните му приказки. Обичам, когато ме слуша. Но толкова мразя, когато критикува думите ми. Мразя, когато хърка. А всъщност ми е толкова приятно, когато чувам, че спи до мен....
И все пак... обичам дори това, което мразя в него...!