Лято е... искам нещо ново... нов човек до мен... нова тръпка... нови изживявания. Но ето пак в търсенето си, след оцеляването на няколко камъка, пак достигам до старото и познатото... което не съм сигурна дали искам пак.
Всеки път, когато се върна назад се чувствам толкова слаба и уязвима... и жалка дори... И не знам какво правя там и защо по дяволите стигам все то това ТАМ. По дяволите, дали някой ден ще разбера какво глупавото ми сърце търсеше там....?!
Въпросът е в това, че не ми зле там... дори ми е хубаво, но само една част от мен иска това... а другата иска новото и различното... не това, което ми е до болка познато.... Защото, когато един човек те познава отдавна и сте били толкова дълго време заедно... и идва момент, в който той спира да прави нещата, които е правил в началото...
... А аз искам точно това - началото на всичко - тръпката... Притеснението как изглеждаш, как ухаеш... как си облечен... И моментът, в който разбираш, че всичко е наред.
Липсва ми това някой да ми каже колко съм хубава днес... или колко хубаво ухая.... или да ме гали по косата сутринта докато чака да се събудя... Толкова копнея за такива малки, но толкова значителни неща... Искам изненада, искам някой да ме гледа в очите с желание да ме опознае....
Мразя това усещане... мразя липсата... Все едно си си изгубил главата и не усещаш нищо на раменете си... и я търсиш... но каквото откриеш виждаш , че не е за теб... Гадост! Кхххх... може ли един човек да е отчаян колкото мен? и като мен.... жалък, слаб.... и нямащ надежда... Надявам се, че не! ... Защото хич не е приятно!
Няма коментари:
Публикуване на коментар